Проф. д. изк. Анелия Янева за „Лешникотрошачката“ във Варна
 За трети път балетът на Чайковски „Лешникотрошачката“ се появява на Варненска сцена. Първоначално е в постановката на Стефан и Галина Йорданови (1969), последвана от класическия прочит на Вайнонен и Григорович. Във втората редакция, представена в началото на новото хилядолетие (2001), хореографията на Боряна Сечанова разчупва канона като вмъква елементи от модерния танц, но без да променя концепцията на творбата.
Сегашната постановка на Желка Табакова (22 дек. 2011) предлага не само ново танцово решение, но и нова концепция. Според нея в центъра на произведението застава не Дроселмайер (както е общоприето), а майката на Клара. Тя е балерина и основно действащо лице – тя разиграва различни роли, разбира се представени с разнообразни като стилистика танци. И независимо, че Дроселмайер подарява куклата-Лешникотрошач на Клара, в съня й присъства основно Майката. Тя е сред снежинките и като че ли направлява двамата герои; тя е фея Драже, която посреща Клара и Лешникотрошача в царството на сладостите; а след преживените изпитания именно Майката-Фея Драже награждава героинята с балеринска корона и Клара танцува финалното pas de deux с Лешникотрошача.
Ролята на Майката изисква много убедително актьорско присъствие, което да я отличава и като родител, и като снежинка, и като фея Драже. Варненския балет притежава такава балерина, даже две – Галина Велчева в първия състав и Илияна Божкова във втория. Подготвени са и два състава за ролята на Клара - Евгения Минкова и Галина Велчева; както и за Лешникотрошача – Румен Стефанов и Павел Кирчев. Основната линия и водещата роля на Майката са убедително експонирани от хореографа. Клара и Франц присъстват на първото адажио между Майката и Бащата и за Клара то става модел на женско и балеринско поведение. Клара дори повтаря след майка си отделни фрагменти от нейната вариация. Така за нея майката е и първи педагог в балеринската й кариера. Бащата е достоен партньор на съпругата си и даже след детския танц, разиграван около него в първо действие, се създава впечатление, че той е и педагогът на тези палавници – най-вероятно ученици от балетното училище. Той внимателно следи изпълненията им и като че набелязва подходи за коригиране на грешките им. Освен това той обучава момчетата в различни пластични реплики, които те с удоволствие повтарят след него.
Пренасянето на сюжета в „балетни води“ позволява да се използват различни модели на танцово поведение. Децата вече не са малчугани, които лудуват, а ученици от балетното училище, които демонстрират пред своите близки какво са научили. Гостите като че са обединени от идеята за красотата на танца и танцовото поведение. Създава се един изцяло балерински свят на посветените в танцовото изкуство, а това коренно променя не само концепцията, но и възможностите за танцуване – в този случай хореографът не е принуден да се съобразява с определена стилистика и исторически период, а точно напротив – може да включва различни по стил танци под формата на своеобразни цитати. Това значително обогатява възприятието. А и самият сюжет се разиграва като поредица от танцувални сцени в домашния театър на домакините.
Така нареченият „куклен театър“ в първо действие, напомнящ в стандартната версия за омагьосването на принцеса Пирлипат, в постановката на Табакова е разиграван от Майката, Бащата и Дроселмайер и представлява танцово пресъздаване на любовен триъгълник между Красавицата, Принца и Арапа. Не се налагат имитации на куклени действия, а участниците просто влизат в изпълняваните сценични роли – така се създава впечатление за „театър в театъра“, но отново както и в танците на гостите, целта е умението за превъплъщение на танцуващите, които по този начин забавляват с танцовите си постижения своите близки. Затова и сцената с мишките не е страшна – тя отново напомня разиграваните от родителите театрални сценки-забавления. В борбата с мишките (само пет на брой) участват Майката, Дроселмайер, Клара, а в решителиня момент се включва и Лешникотрошачът, със своите четири оловни войничета. Изходът от битката се решава от намесата на Клара, която хвърля пантофката си (в обсъждания случай – палцовата си обувка) по Царя на мишките и го убива. Следва Адажио между Клара и Лешникотрошача. И снежинките се появяват направо в стаята на Клара, предвождани от Майката. Както в повечето случаи Майката дава тон и на сцената със снежинките, в която Клара и Лешникотрошачът са пасивни наблюдатели. Присъствието на снежинките в стаята малко озадачава и все ти се иска те да са в началото на второ действие – когато започват пътешествията на героите. А първо действие да завършва с любовното Адажио на Клара и Лешникотрошача.
Сцената в царството на сладостите съвсем естествено започва с вариация на Майката, която тук е в ролята си на фея Драже. Сценографията е така осъществена, че дъното на сцената е решено като ложи от театралния салон, създава се впечатление, че Майката танцува на сцената на известна опера – може би Гранд опера в Париж и цялото действие е пречупено през призмата на осъществена успешна балеринска кариера. Най-вероятно и поради липса на по-голям състав при мъжете, в танците на сладостите участват същите артисти, които в първо действие играеха централните роли. Така се създава усещането за поредното разиграване на домашен театър – в Испансикя танц играе Денко Стоянов (той е и Дроселмайер в първо действие); в Арабския танц – Павел Иванов (танцувал преди това Бащата), а руският танц се изпълнява от Николай Димитров - Цар Плъх от първо действие; докато в китайския танц е включен Живко Кайков, представил се в ролята на Франц от първо действие. Вместо розовия валс танцуват четири розови дражета, начело с фея Драже – Майката. А появата на Клара и Лешникотрошача във второ действие е в луксозен автомобил, който излиза направо на сцената. Създава се впечатление, че Лешникотрошачът е принцът, който я е отвел не в царството на сладостите, а в приказното царство на известността и голямата сцена, на мечтаната успешна сценична кариера. Затова и след голямото Адажио и вариацията на Лешникотрошача, соловото изпълнение на Клара преднамерено напомня на балеринската вариация от постановката на Вайнонен. Финалът е както в стандартните прочити – малката Клара се събужда и разбира, че всичко е било сън – един прекрасен сън в балетната зала, с балетните герои.
Постановката на Желка Табакова впечатлява със собствен прочит и нестандартен хореографски почерк - изискан и елегантен, с умение да вплете съвременни мотиви в традиционната приказка. Всеки от централните герои има своя отличаваща го танцова характеристика. Снежинките са решени в стилистиката на големите скокове и разнообразни въртения, в пълното тържество на класическия танц и палцовата техника. Докато гостите танцуват модни салонни танци – вместо предвидения по клавир кадрил и па де грас, те изпълняват елементи от салса и танго, а във второ действие – от валс и чарлстон. Въздействат с националните си особености испанският, китайският, руският танц, но истинско естетическо удоволствие се постига в арабския танц, частично – и в елегантното pas de tois.
Пристигането и отпътуването на гостите е решено като модно ревю, в което всяка от дамите дефилира, демонстрирайки предимствата на своя тоалет. Костюмите и сценографията на Генадий Иванов-Гендони са ефектни и създават впечатление за лукс и аристократизъм, едновременно с това са леки и удобни за танцуване. Особено впечатляват тоалетите на гостите от първо действие – в стил ар деко, и на сладостите от второ действие – умело съчетание на национални елементи и бонбонени лакомства. Декорът е с усет за пространство и финес, с елегантни арки и зимни градини.
Постановката е достоен автоподарък на хореографа към самата себе си – подарък за 25-годишна постановъчна дейност, започнала именно на сцената на Варненска опера и продължила в Държавния музикален театър и в Пловдивската опера. Постановката още веднъж потвърждава интересите на хореографа към модерния танц, разпрострян и върху други нейни решения като „Нестинарка” от Марин Големинов, „Серенада” от Чайковски и „Серенада” от Дворжак, “Чудният мандарин” от Барток, “Контрасти” от Иван Филев и др.
Балетът „Лешникотрошачката“ е едно добро постижение на Варненската опера. Макар и малоброен, балетният колектив работи прецизно, има необходимата класическа основа, за да изглежда новата постановка перфектна. А Варненската опера и новото й ръководство явно имат добри идеи и мащаб в мисленето, за да ги реализират.
|
|
